Продължаваме да обикаляме света с разказите на Косьо и Яна, които след 7 месеца в Етиопия отправят поглед към Индия и очарованието на Югоизточна Азия.

Първа дестинация: Непал

Пътя си към Индия, която е дългогодишна мечта на Яна, двамата пътешественици започват от Непал. Място, което често свързваме с различни духовни преживявания, но което се е показало в друга светлина за тях.
„В Катманду беше прекрасно, защото видяхме и истинските тибетци и начина, по който живеят. Но пък там се чувствах много празен, много пуст отвътре, защото хората до такава степен са свикнали с туристите, че нямат никакво желание да общуват и да обменят опит. И именно този човешки контакт ми липсваше.”
От Непал Косьо и Яна поемат към страната, в която той живее Далай Лама и в която са успели да го видят.

Индия: 40 милиона души в една река

„Бях се наплашила, че в Индия ще е ужасно мръсно, но се оказа, че сме добре подготвени от Етиопия – шегува се Яна. – Там имахме точен план какво точно искаме да видим. Това се налагаше не само от нашите желания, но и от факта, че в Индия трябва да си купуваш билетите за влака месеци по-рано, защото иначе няма места. Това беше голям шок за нас и ни накара да планираме и да спазваме по-стриктен график. Знаехме например, че ще пътуваме от Делхи за Калкута месец и половина по-рано и каквото и да правим, на тази дата трябва да сме в Делхи, защото нямаме друг шанс за влака.”

Макар да са били очаровани от красотата на Тадж Махал и Варанаси, от ритуалното къпане във водите на Ганг, най-впечатлени са останали от фестивала Кумбх Мела, който се провежда в град Алахабад. С типичен късмет на пътешественици Косьо и Яна попадат на това място, където една в друга се вливат реките Ганг и Ямуна, за най-големия религиозен фестивал в света, който се провежда веднъж на 12 години.

„На това място на всеки 12 години се събират ужасно много хора за ритуално къпане. Ужасното много хора всъщност са 40 милиона. На това място. Но ти дори не можеш да осъзнаеш мащаба на случващото се, не можеш да видиш тези 40 милиона, защото те са навсякъде и ти просто се носиш с потока от хора.”

Всекидневието на един пътешественик

Косьо и Яна, които ни показват какво е да пътуваш с еднопосочен билет и да се наслаждаваш на мястото, което посещаваш, прекарват по много дни и седмици във всяка една от дестинациите си. Но с какво е изпълнено ежедневието им, какво правят през всичкото това време?

„Просто живееш – отговаря Косьо. – Имаш един ден, в който ти се е скъсал ципът на раницата и трябва да си го оправиш. Отиваш на пазара и започваш да търсиш улицата със занаятчиите. Трябва още да си купиш сапун, сим карта, да се оправиш с мобилния оператор на новото място и т.н. Като цяло си заживяваш там. Истински живот само дето си на път. Във Варанаси например изкарахме 14 дни, наемаш си стая, сутринта ставаш, тръгваш по малките улички, разминаваш се с кравите, разболяваш се, разбираш къде има болница, правиш изследвания. Освен това, когато си толкова дълго на път, започваш да се съобразяваш и какво ядеш. Защото ако пътуваш за един месец, можеш всеки ден да ядеш и вафли, ако искаш. Но когато тръгнеш за дълго време, започваш да искаш тялото ти да е здраво, трябва ти сила. Носиш раница, ходиш по цял ден и имаш нужда от енергия.”

3 държави на един дъх

Следващата спирка е Тайланд, където нашите герои изкарват 50 дни, основно по плажове и острови.
„Тайланд много ме изненада, особено след Етиопия, Непал и Индия, защото очаквах нещо подобно – спомня си Яна. – А то какво се оказа – качваш се в супер луксозен градски транспорт, какъвто и тук нямаме, магистралата е с по пет ленти и си казваш „Уау!”. След Тайланд, бягайки от дъждовния сезон, слязохме към Малайзия. Всички ни казваха, че малайзийците са много неприятни хора, въобще не общували и т.н., но това изобщо не беше вярно за нас. Още на границата всички бяха приятелски настроени и ни помагаха. Имахме позната в Куала Лумпур, в чийто апартамент останахме. А апартаментът беше в най-луксозния квартал. И сега си представете как ние пристигаме от път, спали сме в какви ли не дупки, с огромни раници, мръсни… и горката женица като ни видя, не знам как въобще се осмели да ни пусне в апартамента си,” шегуват се те.

От Малайзия са направили и няколко еднодневни пътувания до Сингапур, както стотиците работещи там, които всяка сутрин пътуват между двете държави с автобуса, за да стигнат до работните си места. А огромната граница с многото на брой гишета улесняват непрекъснатия поток от пътуващи.

„След това се забихме в една джунгла за пет дни… за да се научим как се махат пиявици. Добре че се бяхме подготвили и гледали клипчета в youtube какво да правим в подобна ситуация. Защото и пиявици, и кърлежи хванахме там.”

Да спиш в кратера на вулкана

„От Малайзия се отправихме към Индонезия. През нашия сайт се бяхме запознали с двама българи, които са били там на меден месец и те ни помогнаха с организацията на програмата ни. Наблегнаха на това, че там има вулкани и риби, затова ние бяхме или в планината, или под водата в продължение на 4 месеца.”

Косьо и Яна са решени да изкачат 15 вулкана… и го правят. Но в Индонезия всеки вулкан си има история… и всяка история си има вулкан.

„Оказа се, че изкачването на вулкани е супер интересно, особено на някои от по-дивите и активни. Стигаш до кратера, той пуши, но никъде не видяхме лава. Много ме впечатли това, че всеки вулкан е абсолютно различен от другия. Например този, който най-много ме изненада, беше като огромно плато, осеяно с дупки, защото вулканът е изригвал на различни места. И през половин час бълва прах. Диша си. При едно от тези изпушвания ние бяхме точно на ръба, което доста ни изплаши”, разказва Яна.

А Косьо допълва: „Разбрахме, че сред студентите в Индонезия е много популярно да катерят вулкани през нощта, за да посрещат изгрева от върха – правят си специални клубове, имат тениски с принтове, като цяло е много организирано, но има и много загинали. Защото те тръгват по тениски и боси, а в планината си става студено. Вулканите са по над 3000 метра, младежите, които живеят на ниско и топло в градовете, се катерят през нощта и често измръзват в планината.
Ние също искахме да посрещаме изгрева, защото това е единственото време през деня, когато няма облаци на върха на вулкана, но се катерехме предишната вечер и през нощта спяхме в кратера. А то си шуми, мирише на сяра и в един момент се питаш дали не правиш нещо много глупаво.”

Да си купиш мотор във Виетнам

Същата двойка българи, които им помогнали с плана за Индонезия посъветвали Косьо и Яна да си купят моторче, с което да обикалят из Виетнам, тъй като това е един от най-популярните начини да пътуваш из страната. След дълго колебания двамата все пак решили да се отдадат и на тази авантюра.

„Приемах го като пълна шега. Не можех да си представя, че ще имам собствен мотор някъде на другия край на света. Взехме го от туристи и след това го продадохме на туристи. Това е супер популярно във Виетнам. Но аз никога не бях карал мотор. Без книжки, без нищо. То се чупи, ремонтираш го, товариш го пак и продължаваш. Два месеца бяхме с моторчето, то стана част от групата ни”, спомня си Косьо, който допълва, че това им е дало пълна свобода на пътуването. Не е трябвало да се съобразяват с влакови разписания или хотели край пътя.

„В момента, в който се стъмни, отбиваш встрани от пътя и опъваш палатката. Веднъж опънахме палатката в двора на изоставена къща, просто защото нямаше никакво равно място наоколо. А се оказа, че къщата не е изоставена. От нея излезе една баба. Тъкмо си мислехме, че ще ни се кара, а тя ни донесе храна и седна при нас. Нищо не ни каза, усмихваше се, помълчахме си заедно.”

Невъзможните истории по пътя

Пътят, независимо накъде води той, винаги ти предлага истории и случки, които във всяка друга ситуация изглеждат като невъзможни и безумни. Една такава история изненадва и нашите приключенци в малко градче в Северен Виетнам.

„Ние сме с мотора в един много северен град, близо до Китай. Там хотелите са по-скъпички, защото китайците идват да си пазаруват във Виетнам. Влизаме в малко хотелче, питам човека на английски колко струва стаята, а той не знае английски и нещо ми обяснява по негов си начин. Чувам някакви странни думи и се чудя аз ли разбирам виетнамски или той не ми говори на английски. Чувам примерно „бойлер” или „после”. Заглеждам го много втренчено и му казвам на български език бавно и отчетливо: „Ти на какъв език ми говориш?”. И той отговаря: „Български език”. Беше на седмото небе. Собственикът на хотела е бил в България преди 25 години и оттогава не е виждал нито един българин. „Чакай малко, чакай” и изчезна, за да доведе още един виетнамец, после още един. В този град бяха четирима, които са учили у нас. В този хотел почти не влизат чужденци, а собственикът на всеки бял човек, независимо от каква националност е, му говори на български. Защото това е единственият чужд език, който знае – разказва с усмивка Яна. – Бяхме там на тяхната Нова година, посрещахме Коня. На празника отидохме при единия, който е по-заможен. Седнали сме на масата и на един таблет той ми пуска Росица Кирилова и „Боса по асфалта”, и си радва, и ми обяснява: „Виж я колко е хубава. Тя още ли пее?” А аз не мога да повярвам и си казвам – това е най-хубавата ми нова година.”

След 2 години на път и 12 посетени държави Косьо и Яна се връщат, за да влязат отново в ежедневието. Казват, че адаптиране не е имало – животът ти продължава все едно никога не си бил на път. Не са разказвали за приключенията си, не са ги и питали. Щастливи сме, че споделиха част от приключенията си специално за UrbanTales.bg.

Повече за пътуванията и срещите им, както и страхотните снимки на Косьо, можете да откриете в блога му – http://maadat.com/

Виж още:
Две години на път с Косьо и Яна: Сред племената на Етиопия

Коментари

коментара