Две години на път с Косьо и Яна: Сред племената на Етиопия

Две години на път с Косьо и Яна: Сред племената на Етиопия

Знаете ли какво е да пътуваш с еднопосочен билет? Да пътуваш, за да видиш, усетиш, живееш живота, който живеят местните… без да се тревожиш кога е полетът ти към вкъщи и още колко дни ти остават от отпуската.

Приключение, което ти показва света по различен начин. Именно на такова приключение поемаме с Косьо и Яна, които прекарват 2 години на път из Африка и Азия.

„Когато решихме, че ще пътуваме по този начин, без фиксирана дата за връщане, започнахме сериозна подготовка за пътуването – започват разказа си те. – Всъщност подготовката ни отне две години, защото финансирахме пътуването си с един апартамент, който давахме под наем. И ни трябваше доста време докато стегнем апартамента, тъй като всичко си правехме сами. Но пътуването ни стана възможно именно от наема и благодарение на стриктния бюджет, който имахме всеки ден. Бюджет, който пътуващите икономично туристи, които срещахме, имаха в евро.”

Двамата тръгват на път през март 2012 г., Яна е художник-керамик и тогава тъкмо е завършила магистратура, а Косьо се отдава на хобито си да снима. Идеалният момент за такова приключение.

Първа дестинация: Етиопия

„Културният шок беше потресаващ, културен шок, който да те смачка и да ти покаже, че ти си в Етиопия, в Африка и това може да се случи само тук. А начинът, по който цял живот си живял, тук е напълно неприложим и си има свои правила – спомня си Яна. – Хората са много, нямат никакво лично пространство, всички живеят заедно, защото са бедни. Близостта е изключително нормална. Например в градския транспорт са толкова наблизо, че като се возят, се хващат за теб. Ако майката е правостояща, тя ти дава някакво бебе в скута да го държиш. Пътуват деца, чиито родители нямаш представа кои са и къде са. Децата могат да седят под седалката на някой друг или в теб, но няма да кажат „гък”. Може да им е много зле, да се прежълтели, буквално да повръщат, но няма думичката да кажат, няма да пищят или да капризничат. Няма да спрат рейса заради тях. Абсолютно нормално е да има десетки деца навсякъде. Другата проява на изключителна близост е, че могат да се втренчат в теб и да те гледат с часове. Да вървите заедно по една пътека и те да вървят до теб и да те гледат, да спират да почиват с теб, когато ти се надяваш, че те просто ще продължат, и така с часове, докато посоките ви се разделят. Понякога си мислехме ние ли сме отишли да ги гледаме или те нас, защото те толкова повече ни гледаха, цялата държава ни гледаше.”

Да си сам в Етиопия: мисия невъзможна

Омагьосващата красота на една държава, за която у нас знаем много малко, е впечатлила толкова силно Косьо и Яна, че са прекарали там 7 месеца. И макар да се шегуват, че в момента познават Етиопия по-добре от България, няма как да не попитам какво са правили толкова много време там.

„Правихме обиколки в различни посоки, тръгвайки от столицата, и не бързахме за никъде. И за мен това беше най-голямото удоволствие в пътуването без обратен билет. Днес много ти харесва тук и оставаш. Може да ти е интересно да останеш 5 дни и просто оставаш. В момента, в който вече няма какво да правиш, тръгваш. Във всяко малко градче можеш да видиш как живеят хората. Впускаш се в селата и заживяваш с хората там. За последните 40 години населението там се е удвоило (към момента е 94 млн.). Навсякъде има хора. Където и да тръгнеш, по полето, по пътека и винаги ще дойде някой при теб. Няма шанс и за 5 минути да останеш сам. И колкото и да не говореха английски, винаги ще се намери някой, който да знае 5 думи и да иска да си говори с теб. В началото си говорите едни и същи неща, които много омръзват – откъде си, какво работиш, имаш ли деца… но като ги минете, след това можеш да питаш и кое какво е и защо се прави. Така научихме много за живота на хората, а и получавахме отговори на въпросите ни, изникващи постоянно по време на пътуването.”

Има неща, за които не трябва да питаш

„В Етиопия е напълно нормално всички да пикаят ей тук например. Когато трябва да се спре за тоалетна, автобусът не спира в полето, спира в центъра селото. Всички мъже се нареждат до една ограда, говорят си с хората от другата страна на оградата, които например си прекопават градината в този момент. А жените са да кажем в канавката до автобуса. В столицата, на кръстовището, няма никакъв проблем…”

Риба тон и 3 печени царевици

Столицата Адис Абеба се намира точно в центъра на държавата, ето защо Косьо и Яна са правили обиколки в четирите посоки на Етиопия с начална и крайна точка столицата, където да презаредят запасите. А консервите с риба тон в раницата са били задължителни, защото не са знаели къде каква храна ще намерят.

„Традиционното им ядене е инджера – това е една голяма вкиснала палачинка. Техният хляб и и те без инджера не сядат на масата. Може да го ядат с месо, със зеле или картофи. Къса се с пръсти и се яде. Също така ядат сурово месо. По цял ден висят едни крави на слънцето и човекът ти реже парче, дава ти го и трябва да го ядеш”, разказват още пътешествениците. Суровите условия по отношение на храната принуждават Яна, която повече от 13 години е била вегетарианка, да започне да яде месо, за да има сили да се справи с пътуването.

И макар да са имали тежки моменти и неведнъж да са мислели да се откажат, Косьо и Яна споделят, че това се е случвало по различно време при двамата. И така, когато единият не е бил в кондиция, другият го е мотивирал и обратно.

„Това е най-различната и най-разтърсващата страна от цялото пътуване. Да, хората са бедни, но са и близки. Те знаят какво е да нямаш. Виждали сме по време на почивка на автобуса, човек да купува примерно 3 печени царевици, качва се в рейса, разчупва ги на три и ги раздава на хората. Не че е по-богат от другите. Но ако този човек трябва да свърши на всеки един от останалите някаква услуга, той ще им вземе пари за това.”

Цена за снимка

В блога на Косьо, където подробно описва приключенията им по време на пътуването, той споделя, че племената в Етиопия имат входни такси и цена за снимки.

„Това е единствената държава, в която е трябвало да си плащаме за снимките. Но само при племената, които са били снимани от множество фотографи и телевизионни екипи и те са им давали пари, за да позират по определен начин, да гледат в обектива и т.н. За да отидеш при племената, ти имаш нужда от водач, който прави именно това – взима твоите пари и ги дава на хората и на себе си, разбира се. Снимките на различните племена си имат ориентировъчни цени и знаеш каква е тарифата, но водачите дори не позволяват на местните да говорят с туристите. Всички туристи са организирани с джипове и екскурзоводи и за нас беше много трудно да си направим самостоятелна обиколка.”

С калашник сред кравите

За екстремните ситуации в Етиопия днес Косьо и Яна си спомнят с усмивка, макар тогава моментите да са изглеждали наистина напрегнати.

„В граничните райони, обитавани от племена, всички ходят с калашници. Калашникът е нормален атрибут, с който си пазиш кравите. Отивахме към едно село, за което знаехме, че жителите много пият и когато вечер се напият, излизат и започват да стрелят. Това е племето, в което жените носят големи керамични дискове, закрепени в дупка на долната им устна, които през единия сезон са високо в планината, през другия са в полето. Таксите за влизане в най-лесно достъпните села на това племе са много високи и за нас единственият шанс да ги видим бе да отидем до село, което не е популярно сред туристите. Затова наехме местен, който да ни води пеша и с него да стигнем до село, отдалечено на 30 км от най-близкия автомобилен път. Само че през полето племената си имат територии и когато твоят водач стигне до територията на другото племе, трябва да плати такса на техния представител. При племената, в които нашия водач бе толкова чужд, колкото и самите ние, той си наемаше скаут – човек с калашник, от въпросното племе, с който можехме да се придвижваме необезпокоявани. Е, нашият водач се скара с техния скаут и аз просто си представях как той ще ни застрелят там насред полето. После се оказа, че всичко е било само в моята глава”, шегува се Косьо.

Какво ти трябва на път или уроците, с които се връщаш вкъщи

„Нашият водач към племената носеше единствено гащи. Които понякога си слагаше на главата, за да се пази от слънцето и продължаваше чисто гол. С един калашник. А ти тръгваш и си мислиш, че си много добре организиран със своята 20-килограмова раница на гърба и вярваш, че всичко това ще ти трябва. А всъщност нищо не ти трябва. Аз винаги съм бил маниак на тема джаджи, вещи. Но се оказва, че без всичко можеш! Може би уредът за пречистване на вода е единственото нещо, което ни беше наистина важно. Но навсякъде, където има хора, има как да оцелееш.”

След 7 месеца из променящия се пейзаж на Етиопия двамата се отправят към границата с Кения, за да продължат африканската Одисея, когато осъзнават, че паспортът на Яна липсва. Това налага да се приберат до България, но само за кратко, преди да предприемат авантюристична обиколка на Югоизточна Азия.

Две години на път с Косьо и Яна: Различната Азия

Повече подробности за пътуването и още от невероятните снимки на Косьо можете да откриете в блога му – http://maadat.com/

Коментари

коментара