„Би казал, че във тази стая
не е живял отдавна никой”

Сякаш всички стихотворения на Далчев придобиват смисъл на това място. Горно Луково – последното село преди гръцката граница след Ивайловград. Призрачен град, в който живеят 4 души, 3 кучета и 40 разрушени каменни къщи.

С черни дупки вместо прозорци и зейнали врати. Широко отворени врати, които сякаш те канят да влезеш. Защото в тези къщи отдавна никой не е влизал. Разграбени, опразнени, пусти. Оставени на времето… Но дори и то забравя да идва тук. В Горно Луково времето е спряло, защото няма кой да го отмерва.

Единственият некролог е от преди 15 години.

Виждат се електрическите стълбове, старата номерация на къщите, тук-там се различава някоя порта, която вече е погълната от храсти. Нацъфтели черници и люляци, избуяла коприва и къпини, които превземат сградите. Няма ги хората и природата тържествува.

А къщите… къщите са прекрасни. Самотни. Тъжни. Сякаш придобили душа. Всяка със свой характер и своя история. Само дето няма кой да я разкаже. Още по-малко кой да я чуе.

Вървим под дъжда, когато на пътя излиза малко кученце. Изскача от нечий двор. Доближаваме до оградата, където мъж и жена обработват градината, поздравяваме с “Добър ден”. И настъпва тишина. Секунди, които на това място тежат като часове. Осмеляват се да ни поздравят – тихо, плахо. Може би тук отдавна никой не е идвал. Сякаш ние сме призраците в този призрачен град.

Тишината е пронизваща. Няма градски шум, не се чуват и птици, макар лястовиците да са накацали по старите жици. Няма дори вятър, а камбанарията на старата църква е заключена. Тръгваме си от каменния град. Тихо. С камък в гърлото.

Текст и фотография: Златина Георгиева

Виж още:
Изоставен воден резервоар или графити спектакъл
Небесният мост на остров Лангкави
Къща от стари прозорци

Коментари

коментара