През далечната 2003 г. едно слънчево момиче от София започва пътешествието си по света в името на любовта. Това необикновено пътуване я отвежда в “Земята на Последната граница” – Аляска. Мадлен Пен – една мъничка частица от България, защото България – това сме ние, не само оцелява, но и процъфтява, помага на тези, които среща по пътя си, и създава уникална среда и възможност за две разкошни малки човечета да получат най-доброто от двата свята – нейният и на съпруга ѝ.  Благодарни сме, че отдели време да ни разкаже малко повече за живота си, въпреки че е толкова далече и има многобройни ангажименти.

Как се взима решение за началото на такова пътешествие и кое беше най-трудното в подготовката за заминаване?

Моето пътешествие от България към Аляска започна през 2003 г., веднага след завършването ми на Немската гимназия в София, и ме отведе най-напред в най-стария германски град Трир. Моят приятел от гимназията вярваше, че бъдещето му минава през чужбина, а аз – че моето е с него. Той беше заел първо място по важност в живота ми и затова да загърбя всичко беше по-лесно, отколкото би трябвало да бъде. Подготовката за заминаване беше вълнуваща, защото се готвех да започна живот с човека, когото обичах.

Живо си спомням обаче, как махам на родителите си и на брат си от автобуса, докато сърцето ми се къса от болка и как през протежението на моята първа зима там седя в малкия потискащо-тъмен приземен апартамент с гледка към кофите за боклук, слушам адажиото на Албинони отново и отново и не мога да спра да плача… за мама, за тати, за бати, за всичко…

Отне ми около два месеца да се взема в ръце.

Следващите две години наподобяваха увеселително влакче, с бавни възходи и резки падения в личен, професионален и академичен план.

Точно когато се готвех да си събера багажа и да се прибера в България, настъпи поредният неочакван обрат – запознанството със съпруга ми – американски военен, стациониран в близката военно-въздушна база. Две години, след като се запознахме, се оженихме, а година по-късно ни се роди и син. Той не беше още на бял свят, когато ние трябваше да вземем решение за това кои бази да заявим като предпочитани за следващото назначение на съпруга ми. Макар да съжалявахме, че не сполучихме за Хаваите, Аляска като втора в списъка обещаваше, че следващата глава в нашия съвместен живот ще е изключително вълнуваща.

Между сменяне на памперси, ежедневно многочасово бутане на детска количка нагоре-надолу, четене на книжки, пеене на песнички и така нататък, аз се заех да картотекирам всичките ни книги и DVD-та, та ако нещо бъде повредено или откраднато по време на преместването, да може да ни бъде възстановено. Щяха да идват хора от някаква фирма, наета от военните, да ни опаковат и преместят нещата,  опаковаха ни някакси и ни преместиха в хотел заедно с двете котки, където зачакахме да дойде началото на нашето следващо приключение.

Оказа се обаче, че не са могли да ни сложат да летим всичките заедно, ами мъжът ми трябваше да замине два дена преди нас и да мине по различен маршрут, за да се срещне най-накрая с мен, детето и двете котки в Атланта, Джорджия, откъдето наехме кола и подкарахме към Талахаси, Флорида за четириседмично гостуване при роднини, преди да отпътуваме към далечния север.

Да си призная, нямам никакви спомени от презокеанския полет… Детето спа, плака, пак спа, пак плака… Това като че ли беше най-трудното от целия този преходен период…

Като изключим близките и приятелите, с какво беше най-трудно да се разделиш от живота ти в България, какво най-много ти липсва?

Всичко… освен политиците :) Докато живеех в Германия ми липсваха природата и хората, но тук – природа да искаш, а пък и хората са далеч по-топли от немците. Като изключим близките за мен хора, като че ли това, по което тъжа най-много, е София. Моята кипяща от енергия, сякаш жива София. Парковете, градинките, театрите, заведенията… Градът е голям, но всичко сякаш е близо. Тук дори и пощенската ми кутия е на 5 минути пеша от вкъщи…

Би ли описала „земята на Последната граница“? Какво според теб отличава това място от всички места, които си посещавала до момента?

Подробно описание има в книгата. Тук дивото и цивилизацията се сблъскват, сливат се и взаимно се допълват. На друго място, например, досега не ми се е случвало да притича лос пред колата ми.

Ние живеем в Уасила, едно градче на около 100 км от най-голямото населено място в Аляска – Анкоридж. Градоустройственият план тук, както на повечето места в Щатите, е съобразен с колите, а не с пешеходците. Няма “стъргало”, по което да се разходи човек и да позяпа, и да бъде позяпан.
Що се отнася до климата, учудващо не мога да се оплача. На мен винаги ми е било твърде горещо, където и да съм била, и тукашните температури ми пасват идеално. Ако е над 0°С, не се води за студено време, а стигне ли 15°С и нагоре – здравей, лято!!!

Би ли описала един обикновен ден от ежедневието си там?

madlenРано сутрин се изживявам като пъдар, докато докарам децата до измито, облечено и нахранено състояние. След това се захващаме с учебната работа, която се състои в упражнения по пиано, математика, английски, български, география и основи на програмирането за Ники, плюс разнообразни игри и занимавки за Яна. Ако времето е хубаво, скъсяваме учебния ден и излизаме навън. Следват тренировки по спортна гимнастика. А ако няма тренировки, децата играят с приятелите си, които живеят много удобно точно срещу нас.

Привечер аз ходя на работа за по 4-5 часа. Работя с една млада жена (Сара, 31 г.), претърпяла сериозна мозъчна травма. Всяко ново умение, което тя придобие, колкото и минимално да е, е всъщност огромно!

Работата ми със Сара ми отвори очите за това, че приемаме твърде много неща за даденост… Да седиш, да се храниш, да си напишеш името, да целунеш някого, когото обичаш…

Всичките процеси, които извършваме ежедневно, без да се замисляме, изискват всъщност невероятна координация и взаимодействие между различните телесни системи! Всеки път, когато помогна на Сара да постигне нещо ново, или по някакъв начин подобря условията ѝ на живот, не само се радвам страшно много, но и постигам удовлетворение и усещане за пълнота като никое друго.
Това именно ме мотивира миналата година да се завърна към следването си. Сега, като се прибера вечер след работа и двамата с мъжа ми приспим децата, залягам над книгите по психология и клинична логопедия.

Разкажи ни малко повече за дечицата си. Как растат в Аляска и смяташ ли, че имат по-добър старт от връстниците си в България?

Още от самото начало и за двамата със съпруга ми беше много важно децата ни да познават и обичат и двете култури. Като се роди Ники, аз не само си припомних много от детските и народни песни, които знаех, но се и заех да науча повече, за да мога да му ги пея. Четох му на български и на английски, но му говорех само и единствено на български. Той обаче години наред не пожела да каже и дума на моя роден език. Дори ако го помолех просто да повтори като папагалче някоя дума или израз на български, той си я превеждаше наум и я казваше на английски. Но аз не се отказвах, дори когато „доброжелатели“ се опитваха да ме посъветват другояче.

Всичко се промени преди две години, когато се прибрахме вкъщи и всички бяха инструктирани да не казват и думичка на английски. Като разбра, че не му остава нищо друго, Ники много бързо показа, че може и да не е говорел, но със сигурност е попивал майчиния си език. Сега двамата със сестра му си говорят предимно на български. Дали защото е момиче, защото е второ дете или защото слуша как аз и брат ѝ си говорим, Яна, слава Богу, не минава по стъпките на брат си в това отношение.

С оглед на това да успеем наистина да дадем на децата си най-добрия възможен старт в живота, ние решихме, че домашното обучение е правилният избор за нашето семейство.

Знам, че на подобен подход не се гледа с добро око в България, но тук системата е разработена, функционираща и доста популярна. Яна е още малка, но Ники чете и на двата си родни езика и смята като второкласник, нищо че е само на шест. Освен това ходи на пиано и на спортна гимнастика, където беше поканен да се присъедини към отбора и се представи изключително добре по време на състезателния сезон.

Казваш, че никога няма да забравят, че освен алясканци са и българи и самата ти си много ангажирана с България. По какъв начин успяваш да предадеш на децата си историята на техните корени и обичта към държавата, в която ти си израснала?

Смятам, че най-добрият начин да научим децата си на родолюбие, е да го изпитваме ние самите.

Книгата „Alaska. Едно българско момиче в земята на Последната граница“ е написана съвместно от теб и твоята майка – Никол Данева – известен български автор. Разкажи ни как се роди идеята за нея и лесно ли беше да работиш с професионален писател?

alaskaКогато Яна беше на една седмица, мама пристигна при нас, за да се запознае с първата си внучка и да ми помага. Пътуването ѝ насам е било изпълнено с вълнения и впечатления и може би точно поради това тя реши да ги увековечи в писмена форма.

За мен тя не е Никол Данева, публикуваният многократно съвременен писател… За мен тя е просто мама и най-добрата ми приятелка. Моят принос и за книгата се изразява точно в това – да съм спомогнала за изграждането на такава силна връзка между нас двете, че започнем ли да си говорим по скайп, могат да изминат часове в разказване на истории, обсъждане на лични проблеми, дори в разискване на какви ли не философски и екзистенциални въпроси.

Имало ли е моменти, в които да искаш да се върнеш обратно в България?

Моменти?… Всеки ден си мисля как някой ден ще се върна в България…

Коментари

коментара