Една малко по-различна събота вечер. Започваме с моята здравословна доза скептицизъм дали изобщо някога ще съм дорасла за подобен род мероприятия, но стиснала зъби да изтърпя това докрай и да си спазя обещанието да заведа за първи път една от моите приятелки на опера. Пия си капучиното, което следва да ме държи будна цели ТРИ часа по време на нещо, за което съм почти сигурна, че няма да ми хареса, когато пристига и моят съученик – виновникът-инициатор. С вратовръзка. Последно го видях с вратовръзка на бала, която стоя на врата му точно половин час след задължителните снимки. И благодарение на вида му, който съответства на атмосферата и ентусиазмът на моята приятелка, осъзнавам, че аз съм единствената, която е отказала предварително да си прекара добре и това е грешно.

Така че заради тези двамата и в памет на мама, която много обичаше това изкуство и беше редовен посетител, въоръжавам Кристина с нейния бинокъл и решавам наистина да дам шанс на, по мои спомени, този ярък, объркан, лишен от логика музикален хаос. Влизаме.

Първото, което прави впечатление (сега – когато вече наистина гледам), е, че това вероятно е единственото място в София, където всички са решили да са строго елегантни. Няма нищо натрапващо се във вида на посетителите – никой с ума си не би посмял. Сградата и отвън, и отвътре е внушителна, а обстановката намеква, че е място за хора със стил и вкус, където кичът няма място. Започваме добре. И докато аз се чувствам двойно виновна, защото бунтарски съм избрала рокля, която не харесвам и се чудя дали баща ми ще ми изгори ритуално кръщелното, ако реша да си купя предлаганите на място ядки (хрупане на такова място – недопустимо), моята приятелка Кристина Владимирова, която е проучвала и посещавала в професионална връзка сградата, предлага да ни разкаже приказка. И заплита такава интересна история от любопитни факти, саботажи и лабиринти, че с нейно съгласие, ги предавам нататък.

Sofiiska-Opera-i-balet

Сградата е построена от архитект Лазар Парашкеванов, който получава проекта от Александър Стамболийски – негов близък приятел. Следва политическа бъркотия и отлагане на строежа с повече от 20 години до времето, в което на власт официално е комунистическата партия. Не точно най-доброто, което може да се случи на когото и да било, но особено лошо за близък на министър-председател, убит по нареждане на ръководството на тази партия. Въпреки това архитект Парашкеванов не се отказва от проекта на живота си. Не мога да си обясня защо не са успели да му го вземат. Може би защото в онзи момент е било много опасно да си признаеш, че не си невеж представител на потъпканите нисши класи, а дипломиран архитект, получил образованието си в Чехия, и никой друг не е пожелал да поеме подобен риск. Може би защото няколко месеца е проучвал само законите на акустиката и е знаел нещо повече от всички други по въпроса. На мен ми харесва да си мисля, че освен всичко друго, той може би е бил от онези упорити досадници, които са готови да застанат напреки на целия свят за идея, на която държат.

Светът има нужда от такива хора и доказателството е налице – Националната опера, наричана заслужено „Симфония на архитектурата“.

Парашкеванов използва даденостите на естествения терен, за да построи залата като раковина – формата, която предлага най-добрата акустика. Изгражда и сложна конструкция на тавана на голямата зала, който наподобява отвора на музикален инструмент и е на няколко нива – за по-ефектно отражение на звука. Сградата е с луксозно предверие, облицовано с най-висококачествения български мрамор. С кухи подове и стени на оперната зала – между тях може да застане странично човек – за целите на разпространението на звука. С ламперия, изработена от най-редкия дървен материал, който резонира по най-добрия начин и се използва за изработка на музикални инструменти, и полирана с лак, който също се използва за изработката им. В залата на операта няма орнамент, украшение или детайл, който да е случаен – всичко е изчислено за постигане на възможно най-добрата акустика. И изглежда впечатляващо. Построена е и ложа за важни особи, до която има таен вход и изход. Те (ако не бяха зазидани) щяха и до днес да водят до софийските катакомби, които Парашкеванов открива по време на строежа. За да може Тодор Живков, който ужасно се е страхувал от атентати, да посещава незабелязано и скришничко операта.

За благодарност към безкомпромисните му усилия, в най-добрите политически традиции, някой разхлабва скобите на скелето, по което архитектът се катери всеки ден, и той пада от около 8 метра височина. Точка за Парашкеванов – не умира, измъква се с фрактура на ръката и довършва работата си в гипс. По време обаче на тези очарователно-нескопосани опити да бъде отстранен, загиват двама строителни работници. Двама от хората, съгласили се да работят без заплащане, когато за пореден път е съкратен бюджетът на проекта, буквално дават живота си в името на това, той да бъде успешно приключен.

Лазар Парашкеванов отмъщава по най-добрия начин, присъщ на интелигентните хора – първо, прави множество тайници, в които крие документи с „надеждата да ги открият добри хора“ и които не са открити и до днес.

Можете да си представите как е разчовъркал нервната система на тревожните представители на държавната власт, които са преобърнали операта, но не са ги намерили. И второ, не им е оставил никаква възможност да я разрушат, за да ги намерят, тъй като когато специална комисия идва да тества акустиката, реагира с изумление, че отчетените резултати са невероятни и нарича сградата архитектурен шедьовър. Много точки за Парашкеванов.

Никога няма да се разтърся за имената на ония глупаци, които дори не могат да инсценират свястно злополука. Но със сигурност потърсих доста и ще запомня името на човека, който е построил… да, сграда, но всъщност огромен, невероятно впечатляващ и луксозен музикален инструмент, подчинен на една единствена цел – талантът на изпълнителите вътре да достигне в най-чистия си вид до наше величество – зрителят.

Слушам аз със зяпнала уста историите на Кристина (а и хората около нас дискретно надават ухо – не ги обвинявам) и започва това, заради което всъщност сме дошли. Няма предупреждение да изключите мобилните си телефони – счита се, че сте пораснали и достатъчно умни, за да се сетите сами, че след всички усилия, които са положени да стигне до вас звукът от сцената, е престъпление да го разваляте. Красивото изпълнение, което тече пред очите ми, изведнъж ме подсеща за усмивката на мама, когато слушаше гневните ми речи за „защо, по дяволите, трябва да се обличам специално за нещо, за което си плащам, къде е логиката в тоя сюжет и как така не могат да се разпознаят – тя си е със същите дрехи, за Бога, просто си е сложила един воал на лицето и той да му се не види е прозрачен“. И ми просветва, че може би се е усмихвала и отчасти поради причината, че никога не ми е хрумвало да споря дали изпълнителите на сцената пеят. Защото те пеят, добре дошли на мястото, където хората умеят музиката, а и освен това пеят така, че да им повярвам.

Някъде около четвъртата картина вече искам да набия дон Карлос (Иван Момиров), защото е непоправимо глупав дори за принц, да кажа на Елизабет (Радостина Николаева), че категорично има право да е човек, ужасно харесвам Родриго, маркиз Поза (Свилен Николов), защото такива трябва да бъдат приятелите и много добре разбирам отхвърлената отмъстителна принцеса Еболи (Чинция Киарини). Също желая да обясня на Филип II (Феручо Фурлането – специален гост) къде бърка в грижата за държавата и семейството си – тя включва да държиш проклетите свещеници далече от тях. Точно почти бях простила на човечеството (по-скоро бях забравила) за съществуването и влиянието на Светата инквизиция и Великият инквизитор (Петър Бучков) успя да ме накара да я намразя повече от всякога.

По време на антракта Кристина реагира „Кралят е гадняр, как може да се ожени за жената, която синът му обича?!“ и когато аз бодвам авторитетно пръст в програмата, която съм си купила с научна цел за отговорите на подобни въпроси, съученикът от другата ми страна ми забранява да чета или да споделям какво става нататък, за да не развалям развръзката. Всъщност програмата не е от жизнена необходимост. Над сцената има екран със субтитри на български и на английски език, така че да е ясно какво се пее. На мен обаче ми е по-любопитно, че не съм само аз – и тримата се вълнуваме. Решаваме да пушим, за да не прихванем прекален интерес, все пак сме тук с изследователска цел.

Отпивам доста прилично шампанско на доста прилична цена и бунтовно хрупаме бадеми с моя съученик (не стига че дъвчем, ами и вино с ядки и то на такова място – светотатство!), а Кристина пее в рими и се чуди как се фокусира тоя бинокъл (предадохме се доста по-рано и тя просто си сложи очилата). Тримата установяваме с изненада, че се забавляваме ужасно много. На ужасно ниска цена, защото билетите за операта „Дон Карлос“, поставена в чест на 100-годишнината на Борис Христов, на партера, на хубави места ни струваха 25 лева, при положение, че подобно удоволствие в Европа достига до около 100 евро. И се наслаждаваме не само на пеене, но и на разкошни костюми и декори, по които работи цял екип художници, специално за тази постановка. Както и на музиката, която създава оркестър и хор с диригенти. И не на последно място – за нас се грижат и ни подават билети, палта и чаши усмихнати и спретнати младежи и девойки, които спазват единствената валидна и неподлежаща на промяна норма на етикета. Тази, която всички новоизлюпени величия или са забравили, или никога не са знаели – възпитано е поведението, което кара хората, които не познаваш или слабо познаваш, да се чувстват комфортно около теб, без значение колко сте различни. Разбира се, етикетът предлага и ужасно много възпитани начини да гаднееш до безобразие, но те са само за близките ти хора и врагове и не това е важното в случая.

Важното е, че след като операта свърши и тримата смятахме, че е свършила прекалено бързо. „Дон Карлос“ умря много скоростно“ – това казахме, без да си даваме сметка, че са минали три часа. Музика, която не е моята музика, сюжет, който категорично не е моят сюжет, и език, който изобщо не разбирам. И се чувствам разкошно. Единодушни сме – всички, направили това възможно, заслужават уважение и благодарност. Нямаме представа какво заплащане получават хората, поднесли ни това чудесно представяне, но ни се струва смешно за нивото, което поддържат. Нямаме и представа дали беше много хубаво, защото, както сме установили отдавна – всичко е хубаво, когато си с приятелите си, или беше много хубаво, защото беше изключително професионално и вълшебно. Важното е, че си струваше.

Коментари

коментара