milena petrovaСеднахме да изпием по чаша кафе на слънце и някак неусетно от шумната софийска улица се озовахме в омагьосания свят на приказките. Случи се благодарение на сладките разкази на Милена Петрова – илюстратор на детски книжки и непораснало дете, което продължава да търси вълшебствата навсякъде около себе си.

„В момента работя по „Трите прасенца”, което се оказа, че е английска народна приказка. Много обичам приказки за животинки, защото са толкова миловидни и сладки. Сега си представете тези прасенца – три на брой плюс майка им, която ги изпраща в началото, с едни тумбачета, с готини дрешки, например десенът на плата да е интересен. Много се забавлявам с такива неща. По такъв начин структурирам и илюстрациите. Избирам си един персонаж и след това го обличам по най-нелепия начин, например с различни чорапи, каквито обичам да нося и аз самата. (Смее се.) След завършването на подобна история с илюстрации се получава бутикова книжка, която е по-скъпа, но определено има пазар за подобни качествени продукти. Понякога ги подреждам като книжка с илюстрации плюс албум за деца и се получават интересни неща”, разказва Милена.

Заедно с нейна приятелка – Миряна Захариева, художничката подготвя още един бутиков проект – книжка с приказки. „Тя ги пише, аз ги илюстрирам. Надяваме се да се получи много специално нещо, с леко социална, възпитателна, поучителна насоченост.” Около тази книжка момичетата обмислят и допълнителни детайли, с които да вдъхнат истински живот на героите си, като например създаване на играчки, картички, възглавнички, чаши.

Милена и в момента изработва много от тези неща по поръчка. Плюс абажури, сватбени покани, дори шоколадови бонбони. Твърди, че в дома й е истинска хаос и творческа бъркотия от „платове, моливи, листове, кутии, стари куфари, мама ми събира стари кутийки, в които да слагам копчета и разни други дребни джунджурии.”

Перо. Но не Шарл Перо.

За рисунките си обаче нашата вълшебна събеседничка използва туш и перо и е категорична, че това е най-хубавото нещо, което може да съществува.

„Запалих се докато следвах в Софийския, преподавателката ми проф. д-р Бисера Вълева ни даде задача да рисуваме натюрморт от три тикви. Представете си от най-пепеляшките тикви, които могат да съществуват, целите пъпчасали, с листенца и разни завъртулки. Трябваше да рисуваме това нещо с туш и перо. Беше първа лекция, непривично рано за мен, но толкова се влюбих в техниката, че останах да рисувам до 5 следобед, дори си го взех да го довършвам вкъщи. Друг мой преподавател, проф. Буян Филчев, невероятен илюстратор на детски книжки, ми помогна да структурирам работата си, да поставям цвета, за да не се затлачва рисунката. Тогава се ориентирах и в каква посока искам да се развивам. И така вече повече от 4 години. В момента завършвам магистратура по илюстрация и графични технологии в НБУ, където под ръководството на гл.ас. д-р Калина Христова реализирам всичките си проекти. Тя е човекът, заради когото успявам да се събера и да работя сериозно и заради когото рисувам всеки ден в скицника си. Там имаме страхотна творческа обстановка, говорим си за книги, вълшебства, с колеги ходим на изложби и похапваме торти. Изключително съм благодарна на преподавателите и от двата университета. В Софийския се запалих по илюстрациите, а в НБУ работя усилено за реализацията ми като илюстратор.”

За лошия герой с добро

Няма как да не попитам как се рисува лошият герой в една детска книжка. Трябва ли да превъзмогнеш себе си в изобразяването му и колко лош всъщност може да е лошият образ.

„Дори и лошия герой го рисувам по симпатичен начин. Например Вълкът при мен изглежда като преял разбойник. Не мога да пречупя себе си и да го нарисувам страшен и ужасен. Аз съм идеалист, едно голямо дете. В един момент ще имам вълк, който е вегетарианец или яде сладолед. Вълкът от трите прасенца ще направя абсолютен хаймана. (Смее се.)”

Кървави истории за деца

Страшното в приказките обаче много често надминава допустимото за детското съзнание. Така мащехата на Снежанка иска от ловеца да убие хубавото момиче и да донесе сърцето й за доказателство, а ловецът убива вълка и разпаря корема му, за да спаси Червената шапчица. (Има и далеч по-кървави изпълнения, които не искаме да си спомняме.)

„Знаете ли, много съм ровила и чела за първоначалния вид на приказките, и то именно на приказки като тези на Братя Грим, които в основата си не са художествена измислица. Те събират сказания и легенди и от тях черпят информация как да структурират и какво да съдържат приказките им. А всъщност как възникват приказките – като поучителни истории за деца и девойки. Например за „Червената шапчица” има теории какво означава червения плащ, защо не трябва да ходи сама в гората, което макар и сега да изглежда странно, е абсолютно реално възпитание. Поучителни истории с доста кървави, стряскащи и нецензурирани сцени, но те са възникнали във време, в което реалностите са били други.

Честно казано, аз мисля да не чета някои от приказките на децата си един ден. Защото замислете се на какво например ни учи „Червената шапчица” – тя едва ли не трябва да чака ловеца, който да я спаси. За мен е безумно да възпитаваш жена, момиче, девойка, че в един момент трябва да чака ловец, принц или когото и да било да дойде да я спасява. Изкривяваш психиката на това дете, например аз дълго време чаках принца да дойде да ме спаси, живеех в заблуда. (Смее се.)

В интерес на истината наскоро попаднах на стар превод на първоначалния вид на „Червената шапчица”, в който тя убива вълка и избягва. Сама. Без да чака ловеца.”

Да си купуваш изкуство или мисията да си творец в България

Милена споделя, че се опитва максимално да съхрани детето в себе си въпреки условията на родната действителност. Защото не можеш да рисуваш детски книжки, ако не можеш да погледнеш света от гледната точка на детето.

„И до ден-днешен си купувам детски книжки, и то не само защото се занимавам с това и искам да бъда информирана, но и защото обичам детски книжки. Много често, когато на български се издават чужди книжки, те се публикуват направо с оригиналните илюстрации. От една страна, това е прекрасно, защото вече се правят много красиви книжки, с прекрасни илюстрации, хубаво оформление, качествен печат. Но тук идва другият проблем – за българските илюстратори и ниското заплащане. Тъжно е, че хубавите луксозни книжки са много скъпи. Аз не мога да си ги позволя и трябва да спестявам, за да си ги купя. Тъжно е, че не можем да си купуваме изкуство, книги, да ходим на концерти, на театър. Голяма част от хората в България си мислят, че рисуването е хоби, а аз по всякакъв начин се опитвам да обясня, че това да си артист не е хоби, а работа, в която влагаш много желание, време и енергия. Работа, с която би било прекрасно да можеш да се издържаш един ден. Та така, много ни е омагьосано всичко.”

Виж още:
Ако махнем грима на Барби…
За лапите, ушите и книжките

Коментари

коментара